ДУМИ ЗА „ЗЛАТНОТО ВРЕМЕ НА ЕДИН ВЕСТНИК”

Пенчо ЧЕРНАЕВ

Тази книга не е обичайна. Може би е явление в българската журналистика. Можете ли ми каза колко медии могат да се похвалят с подобен прецедент? Тя не е история на вестник „Учителско дело”, а поглед към един отрязък от неговото развитие, белязал наистина върхов период от края на миналия век. Тя е панорама, пейзаж, многоцветие, калейдоскоп от имена, обзорен портрет от личности, дарования, пера, характери. Съставителят е един – уважаваната колежка Мария Галишка-Владимирова, а авторите са 36! Тридесет и шест чифта очи, тридесет и шест пера, тридесет и шест гледни точки за вестника и редакцията. И всеки е писал свободно, всеки е изразил мнението си, всеки разказва онова, което му е направило впечатление, което е западнало в сърцето му.
Ще споделя същевременно, че ми липсват някои основни гласове от акапелния хор на „Учителско дело”, като Йордан Йорданов, Еми Барух, Паруш Парушев, Мария Стоименова, Емилия Матейна и други, но веднага ще добавя, че това не е по вина на съставителката, която направи и невъзможното, за да събере под една стряха всички от някогашния редакционен състав.
Идеята е родена на една от традиционните предновогодишни или пред двайсет и четвъртомайски редакционни сбирки. Сега вече не е важно кога, как и кой пръв я е изрекъл, важното е, че тя стана реален факт, материализирана в книжно издание, побрало между кориците си 36 изповеди.
Книгата възкресява имена и образи на неповторими и незабравими колеги, като моите предшественици Александър Тянков – антифашист от френската съпротива, и Мария Силянова – партизанка, една високосна и високопринципна личност, като енциклопедичния Иван Шапкарев – филиз от Кузманшапкаревия български род, като ерудирания доцент Валентин Цолов, като професора в технологията на вестника Симеон Тихов, като прецизната Снежина Гутуранова, като Божидар Лазаров, Деяна Стаматова, изтънчения и фин Симеон Правчанов, гръмоносния Иван Спасов, вдъхновения Харалампи Харалампиев и много други, оставили забележима следа във вестника, пред чиято памет днес мълком свеждаме глави.
Периодът, върху който е акцентът в книгата, е след 1981 година, когато под ръководството на един ас в журналистиката – професор Димитър Георгиев, бе подготвенаи утвърдена нова концепция за развитието на вестника, когато за главен редактор дойде Дамян Обрешков – с излъчващото обаяние на своята личност, с щедрите си надарености и пребогат журналистически опит, когато вестникът удвои страниците и обема си и стана първото българско многоформатно издание, превърна се от отраслов в национален седмичник за образование, наука, педагогическа практика и творчество. Особено много направи вестникът в последните десет години преди ноември 1989 година, когато с критичността, полемичността и дискусионността си, с разгръщането на различни мнения започна стремително да прониква и в други сфери, извънпедагогическите, търсеше се и от родителите, и от различни кръгове на интелигенцията. С публикациите от Амосов, Рибаков, Нагибин, Пастернак и други, със собствените журналистически разследвания отстояваше съвременни виждания, създаваше нагласа за промяна. Със своя 80-хиляден тираж тогава той подготвяше и формираше общественото мнение, стана един от първопроходците към нови духовни пространства. Това ясно личи от книгата. Аз се гордея с колегите си и с приноса на вестника в живота на професията, в българското образование и в духовния климат на обществото и използвам случая да им благодаря за хубавите думи, казани за мене. Има един много интересен период в следдесетоноемврийските дни от 1989 година. В така нареченото „свободно време” „Учителско дело” бе първият цензуриран и спрян от властта вестник. Защо? Защото помести словото на генерал Славчо Трънски за Тодор Живков, произнесено не другаде, а в българския парламент. На среща с журналисти питах лично Петър Младенев, тогава председател на Държавния съвет, кой е наредил спирането и изземването на вестника. Не ми отговори. Десетина години след събитията Генчо Арабаджиев, сътрудник в отдел „Печат” на ЦК на БКП, извършил акта на спирането, намери сили да ми признае, че го е направил по личното нареждане на Начо Папазов, секретар на ЦК на БКП. Речта на Славчо Трънски остана тогава документирана като че ли единствено във вестник „Учителско дело”.
Много са впечатляващите мнения и спомени в книгата, но от нейните страници се налага един основен герой: атмосферата в редакцията – живителна, творческа, дискусионна, разкрепостяваща, стимулираща, окуражаваща за развитие и утвърждаванена таланти и дарования от журналистическия състав и от цялата страна. Не е случаен фактът, че пет души от редакторите са членове на Съюза на българските писатели, както и още петима от кореспондентите. Това е свидетелство за потенциала на редакционния колектив и на сътрудниците. Само няколко думи за съставителката Мария Галишка. Тя не просто събра и струпа ръкописи, а направи всичко необходимо за тяхното композиране, за най-доброто представяне на всеки автор, без да се намесва в текста му. Тя работи с огромен хъс и енергия, като се започне от събирането на текстовете, четене и коректури, биографични бележки, борба с финансовите трудности, та до окончателното полиграфическо оформление. Тя прояви инициатива и творчество, като написа и тъй необходимия справочник за предшествениците и последователите. Тези страници дават допълнителна информация и знания, те придават завършеност на сборника.
През цялото време съставителката имаше неизменната помощ не на някого от участниците, а на Главния си домашен редактор Владимир Владимиров, комуто също дължим благодарност и признателност. Нека да поздравим книгата – бяла лястовичка, – и да й пожелаем висок полет в ясно небе!

Бел. С.С.: Ако някой се заинтересува от книгата, нека се свърже с Мария (ако й има адреса), ако го няма, нека се обади на моя е-адрес, ще направя контакта.