Из “Печални тропици”

Клод ЛЕВИ-СТРОС

IV. Бороро

“Добрите диваци”

В какъв ред да се опишат онези дълбоки, макар и откъслечни впечатления, които обсаждат и се утаяват у придошлия в селото на индианците бороро, чиято култура беше останала относително недокосната? Когато се намираш всред индианците кайнканг, както и всред кадиувеу, отначало изпитваш скука и униние. Техните селища, приличащи на селата на съседните селяни, обръщат внимание върху себе си най-вече с безмерната си нищета. Когато се окажеш лице в лице с още живите традиции на техните общества, преживяваш тъй силен потрес, че се чувстваш обезкуражен: за коя нишка трябва да се хванеш, за да разплетеш това многоцветно кълбо?
Тази мисъл не ме оставяше на мира докато се устройвах в ъгъла на голямата колиба. Някои детайли започнаха да се проясняват. Ако традиционните размери и разположението на жилището се бяха запазили, то архитектурата вече беше изпитала върху себе си необразилското влияние. В плана си жилищата бяха правоъгълни, а не овални, и покривът не съставяше единно цяло със стените, макар всичко да беше направено от един и същ материал – клони, поддържащи стряхата от палмови листа. Самият покрив буше двускатен, а не закръглен и се спускаше почти до земята. Докато селото Кежара, където пристигнахме, както и другите две – Побори и Жарудори, разположени по течението на Рио Вермеля, бяха от онези селища, които не бяха твърде много засегнати от дейността на салезианците. Тези мисионери, на които заедно със „Службата за защита на индианците” им се удаде да сложат край на враждата между индианците и колонистите, бяха провеждали едновременно както етнографски изследвания (това са най-добрите източници, които ние разполагаме за бороро, наред с много старите изследвания на Карл фон ден Штайнен), така и методическа борба с местната култура.
Две обстоятелства говореха в полза на това, че Кежара оставаше един от последните стожери за независимост. Преди всичко селото служеше за резиденция на водача на всички села по Рио Вермеля – високомерна и загадъчна личност. Този трийсет и пет годишен човек говореше много добър португалски. По неговите думи той и по-рано е можел да говори и пише на този език, тъй като е бил възпитан в мисията. Горди с успеха си, светите отци го изпратили в Рим, където бил приет от папата. След неговото завръщане било замислено да го оженят по християнски обичай без да отчитат местните традиции. Този опит предизвикал у него духовен срив, от който бил спасен единствено от връщането към стария идеал на бороро: заселил се в Кежара, където ето вече десет или петнайсет години води образцовия живот на „дивака”. Изцяло гол, разкрасен с червено багрило, с пробита ноздра и долна устна, в които са промушени клечици, целият украсен с пера, този папски индианец се оказал великолепен наставник в социологията на бороро.

Ето че ни обкръжават няколко десетки индианци, които спорят помежду си. Спорът се съпровожда от еклив смях и размахани юмруци. Бороро са най-високите и най-снажни сред индианците на Бразилия. С кръгла глава, с издължено, с правилни и резки черти на лицето и с атлетическо телосложение, те малко напомнят жителите на Патагония, с които, възможно е, да бъдат свързани по отношение на расата. Но този хармоничен тип рядко се среща сред жените, като цяло ниски на ръст, мършави, с неправилни черти на лицето. Мъжката жизнерадост беше в странен контраст с неприветливото поведение на другия пол. Въпреки епидемията, опустошила тази местност, населението поразяваше със здравия си вид. Наистина в селото имаше и един прокажен.
Мъжете са изцяло голи, с изключение на рог от слама, който закрива края на половия член. Повечето са разкрасени от главата до петите с червено багрило от урука, разнесено с помощта на мазнина. Дори косата, падаща върху раменете или подстригана в кръг на нивото на ушите, е покрита с боя и прилича на шлем. Този фон се допълва от други украшения. Челото закрива подкова от черна блестяща смола, която се спуска по двете бузи до устата; рамената и ръцете са украсени с налепени ивици от бял пух или обсипани със стрит седеф. Жените носят памучна надбедрена превръзка, напоена с червена боя, която е прихваната от твърд пояс от кора, към която се прикрепя по-мека лента от бяла счукана кора, спусната между бедрата. Гръдта се препасва от двойно клъбце от памучни, изкусно сплетени ленти. Тази наредба завършва от също памучни ленти, завързани около глезените, около ръцете от китката до лакътя и самите китки.
Полека-лека всички се отдалечават. Делим колибата с размери приблизително дванайсет на пет метра с мълчаливото и неприязнено семейство на шамана и с престаряла вдовица, която по милост хранеха някакви родственици, живеещи в съседни колиби. Те обаче бързо я забравяха и тогава вдовицата с часове оплакваше своите петима съпрузи и онова щастливо време, когато винаги е имала доволно количество маниока, царевица, дивеч и риба.
И ето че на улицата вече начева пеене в ниските тонове на звънък и гърлен език с отчетлива артикулация. Пеят само мъже и простите, повторени сто пъти хармонични напеви ти се струват мъжествени и трагични. Защо запяха тези песни? Заради ирара, обясняват ми. Донесохме със себе си дивеч и преди да се изяде, трябва да се извърши сложен обред за успокоение на духа на птиците и за да се освети ловът. Бях поуморен, за да вляза в ролята на етнограф и с настъпването на тъмнината заспах и сънувах неспокойни сънища, повлияни от продължилите до ранни зари песнопения. Впрочем, тъй продължи до самото ни отпътуване, тъй като нощите бяха посветени на религиозната страна на живота, а индианците спяха от появата на слънцето до към пладне.
Наред с няколкото духови инструменти, влизащи в предписанията за отделните моменти от ритуала, друг съпровод на вокалите бяха звуците от калебаси, напълнени с камъчета, които разклащаха ръководителите на хора. Те изпълняваха своята роля прекрасно: ту да възбуждат страст или пък внезапно да спират пеещите, ту да изпълват с тишина шума от калебаса, при което звукът постепенно нарастваше или затихваше, ту, накрая, като водеха след себе си танцьорите с редуването на паузи и звуци, съобразени по дължина, сила и характер, които бяха тъй разнообразни, че с такава задача не би могъл да се справи по-добре и диригент на нашите големи оркестри.
Неслучайно в миналото индианците, та дори и мисионерите са вярвали, че посредством хлопките проговарят демоните. Впрочем, тъй като предишните заблуди по повод тъй наречения език на барабаните са разсеяни, може да се предположи, че в крайна сметка у някои народи този език е основан на истинско кодиране на речта, сведено до няколко значения, символически изразено с рисунки на ритъма.
С настъпването на деня ставам и тръгвам към селото. На вратата се спъвам в някакви мършави домашни птици: това са папагали араруана, които индианците са научили да живеят в селото. На тях им скубят перата докато са живи и по такъв начин си осигуряват пера за своите прически. Като ги лишават от оперението им и не им дават възможност да летят, птиците изглеждат като пилета, приготвени за шишчета. От това, че обемът на техните тела намалява наполовина, и без това големият им клюн изглежда още по-голям. Другите араруана, които са с оперение, са се настанили на покрива, където се перчат с важния си вид – такива едни хералдически емблеми в червени и лазурни цветове.
Оказвам се насред поляна. От едната й страна тече река, а от другата я обграждат остатъци от гора, в които са се приютили зеленчукови градини; между дърветата се провижда верига от хълмове от червен пясъчник със стръмни склонове. Околовръст на поляната в един ред се виждат колиби – на брой са двайсет и шест, всички изглеждащи като моята. В центъра се извисява колиба с размери примерно двайсет на дължина и осем метра на ширина, и следователно доста по-голяма като размери от останалите. Това е баитеманнагео, тоест дом на мъжете. Там нощуват ергените и прекарва дните си цялата мъжка половина от населението, ако не е заета с риболов, лов или някаква обществена церемония на площадката, отредена за танци. Тази площадка е с овална форма, оградена от колове в западната част на мъжкия дом. Влизането на жени в мъжкия дом е строго забранен. Колибите на семейните са разположени околовръст, тъй че мъжете по няколко пъти на ден извървяват пътечката между своя клуб и семейното огнище, провираща се през храстите. Ако се види от височината на дърво или от покрива на колиба, селото на бороро прилича на колело на каруца, в което семейните къщи служат като джанта, пътечките до тях – като спици, а централния мъжки дом – като главина.
Този забележителен план в миналото е бил присъщ на всички села, като при това тяхното неселение е било много по-голямо от сегашните (средно сто и петдесет човека, както е в Кежара). Тогава семейните домове са се разполагали не в един, а в няколко концентрични кръга. Впрочем такива кръгообразни селца има не само у бороро. С някакви незначителни разлики в детайлите, очевидно, те са типични за всички племена от лингвистическата група жес, които обитават Централното бразилско плато между реките Арагуая и Сан Франциску. Бороро може би са най-южните представители на тази група. Но ние знаем, че техните най-близки северни съседи – кайяпо, които живеят на десния бряг на река Риу Мансу (с тях за първи път се запознахме едва преди десет години), строят селата си по сходен образец, тъй както и апинайе, шаренти и канела.
Кръгообразното разположение на колибите около мъжкия дом има огромно значение в социалния живот и функционирането на култа. Мисионерите-салезианци от района на река Гарсас бързо разбрали, че единственият начин да обърнат бороро в християнството е да ги заставят да напуснат селото си и да се заселят в друго, в което къщите са разположени в паралелни редове. Изгубили ориентира си по отношение посоките на света, лишени от плана, който служи като основа на тяхното знание въобще, индианците бързо губят чувството си за традиция, тяхната социална и религиозна система буквално (ще видим, че те са неразделни) е твърде сложна, за да се мине без схемата, заложена в плана на селото.